и двамата се гледахме печално, и нейде се обади едно радио: „ Вероника, животът е море!“
Една зарзаватчийка се разчувства и каза, че блазя ни, че сме млади, и че момата е таман за мен; а фотографът каза за изкуството, че то е вечно, снимките извади и ни ги даде в плик един зелен.
И тръгнахме ний в пътя си полека, и влажни бяха снимките и двете, и в плика залепиха се така, че колкото и да ги дърпах леко, във нейната остана мойто цвете, а в моята – едната й ръка.
Тогаз си казах: „ Туй са явни знаци, че ще се срещнем пак и не след много.“ Ала гласът, гласът ми беше нов. Във входа на една кооперация целунахме се, казахме си „ сбогом!“ и тъй завърши нашата любов.
7. Но дали наистина туй бе вече края? Горе от тавана слушам как тромбона, та-та-ра, печално в есента звучи. Нещо ме ядосва, но какво – не зная. Може би балтона? Може би бонбона, който тъй е сладък, че почти горчи.
Ах, защо ни трябваше да се разделиме! Аз тогаз си мислех, че ще те забравя, но сега си мисля, че съм бил глупак. И усещам, нещо зъб един боли ме, и ако не мине, трябва да го правя, и как мислиш, може да се срещнем пак?
398