Обаче нямаше достатъчно точен и достолепен синоним на думата к-ккомунист.
Емил Стрезов трябваше да е благодарен, че кварталните банди така тормозеха Коста, защото иначе двамата едва ли щяха така да се сдружат, нищо че си бяха бяха лика-прилика: чернокоси, смугли, уж средни на ръст, но, както вървяха приведени, изглеждахте дребни и свити. Шушукайки по кьошетата, кварталът бързо схвана подробностите около онова ненадейно пристигане. Накратко, Емил Стрезов дойде от едно мърляво градче надолу по Искърското дефиле с подплашен поглед и с един-единствен кат шаячни дрехи, зле ушити за без друго слабата му фигура, така че гимназиалната униформа му дойде като манна небесна. В последната война бай Петър се беше сражавал рамо до рамо с починалия му наскоро баща, освен това имаше едно-единствено дете и затова се съгласи да прибере хлапака под покрива си, да му помогне да си стъпи на краката в големия град. Във всяка друга къща Емил Стрезов навярно щеше да преспива как да е в дюкяна, а в малкото си свободни часове да седи сам и навъсен, и дори нямаше да има чекмедже, в което да крие написаните късно вечер стихове.( Стихове! От самото начало бяхме сигурни, че пишеш стихове; и каква веселба щеше да падне, ако се бяхме докопали до тях тогава!) Но тъй като Коста заекваше, нямаше приятели и беше ужасно притеснителен, дори когато се намираше у дома сред собственото си семейство, творчеството на Емил Стрезов съвсем неочаквано получи в негово лице предана публика. Той го слушаше внимателно и хвалеше поезията му с несръчно прикрит възторг, а авторът, квартирантприятел, почти брат, зарейваше поглед навън през прозореца. И в първите мигове премреженият от лесни рими поглед се блъскаше във вътрешния двор и семейната обущарска работилница, но по-нататък се виждаха сградите на гимназията, киното и шоколадената фабрика с нейната виненочервена фасада. Виждаха се хубаво, защото всички околни къщи бяха ниски: къщи на общи работници и бежанци от войните, вдигнати за една нощ на безстопанствени парцели. Сред тях двуетажният дом на обущаря се открояваше като котва на сигурността и спокойствието. Бащата на Коста, бай Петър, беше кореняк, беше се родил в тази къща, която пък построил неговият баща, и той обущар, в забравените години, когато кварталът още си пробивал път през бостаните и мочурищата. И по мярата на квартала не беше беден, а за някои от нас беше истински богаташ – казваха, че там всяка сутрин на масата има мляко, а в пазарни дни жена му се прибираше вкъщи с
22