това и усещаше събрана в юмрука си безкрайната възможност. Разбира се, че Коста беше до теб. Двамата кръстосвахте центъра на града и ненаситно попивахте с очи опустошението. Някогашната улица „ Търговска“ с нейните грижливо подредени витрини беше срината със земята; само тук-там стърчаха нащърбени колони, килнати стрехи, гладно зинали стени без прозорци. Коста те хващаше за ръката и говореше развълнувано. Тук, казваше той, върху тия развалини, върху тия к-к-камънаци ние с тебе ще простроим бъдещето на к-к-комунизма. На следващия ъгъл спирахте да се полюбувате на останките от някоя адвокатска кантора. Ти прегръщаше приятеля си и казваше съвсем същите думи, само че без да заекваш.
Коста заекваше на „ к“ в началото на думата и през този септември безобидният му недъг отново се превърна в извор на неизчерпаемо смущение, защото отнемаше цялата горда романтика от изявленията му, че е комунист. Внезапната промяна, мигът, в който народът взе властта, срина отведнъж упоритите му старания да избягва всякакви думи, започващи с проклетата буква. Иначе се беше научил да използва синоними. За да може да ги подбира, говореше бавно и внимателно, и ако не допуснеше грешка в подбора на думите си, звучеше като мъдър старец. Усъвършенстваше се постепенно. Но всички помним първия път, когато го направи. Колко ли време го беше обмислял? Отдавна беше, още в гимназията, в едно междучасие. Вече се бяхме събрали и само ви чакахме да излезете на двора, все последни излизахте, натегачи такива, дълго си прибирахте тетрадките и разпитвахте учителя за Гьоте и Менделеев, а ние вече хвърчахме по стълбите и, ако беше началото на месеца, се ръгахме с лакти пред будката за лимонада. Някой извика: ето ги! И веднага ви връхлетяхме, тумба нахалници с хищни фуражки, ято свадливи врани, необиколихме ви, тичахме в кръг, кълчехме се като маймуни и викахме: Коста, кажи кур, хайде де, К-ккоста, к-к-кажи к-к-кур. По-рано при тези нападения пелтекът цял почервеняваше и отказваше да произнесе обидната дума, а това нерядко му струваше шамари и ритници, пък и ти го отнасяше покрай него, но този път, докато врещяхме К-к-коста, кажи кур, той вдигна тържествено ръка, изчака да утихне врявата, и с ледено спокойствие отсече: хуй. Замръзнахме, толкова стреснати от провала на мъчението, че дори не налетяхме на мариз, още повече, че откъм входа надвисна сянката на разсилния. Повече никога не опитахме същата шега, нито пък измислихме друга.
21