разминал с теб онази нощ, сигурно би забелязал, че има нещо странно
в походката ти, в погледа, в ненадейно вдълбаните в челото бръчки, с
които изглеждаш възмъжал и гневен; и дори на свой ред би сбърчил
чело, докато се чуди дали не се е припознал и дали този забързан
младеж е същият човек, който стръвно и с пламнала на лицето усмивка
обикаляше софийските улици в началото на септември.
Емил Стрезов живееше в квартала отдавна и дори истинските кореняци
почти го бяхме приели за свой. Когато дойде, беше нищо и никакъв
хлапак – цъфна изотникъде в една прашна лятна сутрин на прага на
обущаря, който огледа критично съдраните му обувки, потупа го по
рамото и го вкара у дома си. Прибрал го, шушукаха по кьошетата, да
живее със собствения му син, с единствения му син, пелтека. С влака,
шушукаха по кьошетата, с влака дошъл някъде от север. Бащата умрял,
шушукаха по кьошетата, майката – и тя болна, тук щял да живее и да
помага в дюкяна. Не обърнахме много внимание, но изведнъж дойде
есента и ви видяхме с пелтека в двора на гимназията – двама зайци в
униформи. Бяхте на една възраст и се движехте все заедно, крачехте по
наскоро застланата с паваж главна улица, дрехите ви отесняваха пред
очите ни, бяхте все по-жадни за живот и уж все по-отракани, а май
всъщност все по-стреснати от шарената вихрушка на града, особено в
онези тайнствени предели отвъд границите на квартала, където се
рееха красивите и богатите.
Всички живеехме на улицата. Дори и ти, във времето когато не учеше и
не работеше. В Ючбунар беше така. А после дойде последната есен и
без друго вече всичко изглеждаше незначително пред онова, което
ставаше на улицата. Всички стояхме по цял ден навън, объркани
физиономии плуваха в меката светлина на залеза, поздравявахме се
като в сън, ти минаваше с онази червена лента и с пистолета на колана,
лъскав и черен като скъп шоколад, но макар да носеше червена лента и
пистолет, също като нас още не можеше да схванеш собственото си
участие във всичко наоколо, знаеше, че си част от него, но не ти беше
ясно как точно, сякаш една част от мозъка ти постоянно изпреварваше
друга. Беше див и горещ септември, в крайградските овощни градини
плодовете се пръскаха с взрив и натрупаният сок пронизваше на струя
маранята; а ти обикаляше разрушенията, разнежено гледаше
смазаните от бомбардировките сгради, охолството, превърнато в
непотребен камънак, безредно разхвърляните останки с тайнствен
произход - навярно пиана, холни гарнитури, бюфети - гледаше всичко
20