Ангел Игов
„Кротките“ (откъс)
В гъстата февруарска мъгла, наситена с миризмата на въглища, млад
мъж стоеше на моста до Ючбунарската баня, късаше страници от
тетрадката, която държеше в ръка, и ги хвърляше в реката. Когато и
последната страница бе отнесена от течението, той сякаш се поколеба
за миг, после с внезапна решителност накъса корицата и също я метна
в тъмната вода, в която тук-там проблясваха тънки листове лед. Без да
погледне надолу, мъжът се обърна и бързо закрачи в посока към
центъра. По това време на нощта нямаше други минувачи: улиците
бяха снежни и пусти. Тук-там откъм дворовете в преките се разнасяше
вял кучешки лай. Светлият дъх на електрическите лампи по „Пиротска“
не успяваше да пробие мъглата и оставаше да виси около стълбовете
като парцалив ореол. Стъпките на мъжа хрущяха в утъпкания сняг,
почернял от сажди и сгур. Не срещна никого, но и да беше срещнал,
неговите съкварталци навярно в първия момент нямаше да го различат.
А това беше ти.
Ние те познавахме, Емил Стрезов, цели месеци и години следяхме
всяка твоя стъпка; и, макар да не те видяхме тогава на моста, дори в
съня си знаехме, че си там. Помнехме как се настани в квартала, как
дойде от онова близко градче, толкова незначително, че не си струва
да му споменаваме името, видяхме с очите си как от ошмулен
гимназист стана непризнат поет, а после щедрата есен на четирийсет и
четвърта изведнъж ти връчи в ръцете властта да решаваш човешки
съдби. Майтапехме се, че един ден децата ни, като влязат в оня твой
университет, дето така и не го завърши, все ще попадат на някое твое
стихотворение из дебелите антологии, ще зачитат и ще си викат: е, че
не е лошо. А ние ще им викаме: Емил Стрезов ли, че той живееше
отсреща едно време. Да знаеш какъв шамар му отвъртях веднъж. А
той? - ще попитат децата. Какво той. Той н