Надежда Радулова Черен Петър
повече никога никога няма навън да изляза навън не е страшно навън не боли но повече никога няма навън да изляза- повтаря си малкият петър,
който заключва вратата, запушва комина, после чака, докато стената изстине, после с ножа за хляб, посинял като баба му, срязва надве телефонния кабел, знае колко излиза седем по осем и не иска навън, но не иска и гости, просто сам ще седи, тихо в мрака ще смята, колко джаула са нужни, за да падне стената, колко джаула са нужни да подпира отвътре, докато стане сам, а пък другите – мъртви, и дървото в прозореца го остави на мира, и в улуците вятърът спре да хърка и свири, и светът се опразни като тенджера с мляко, и превърне се в плоско, кръгло дъно земята, а на дъното петър, обграден от стени, под капака захлупен, тихо в мрака брои и макар че какво да брои не остана, ще брои просто тъй – това му е дадено – и когато всичко голямо и важно стане малко, неважно и невидимо даже, ще протегне ръце високо нагоре, да повдигне капака и пак да повтори:
повече никога никога няма навън да изляза
278