„Смъртта ще ме почака” — не е роман и не е повест,
а документален разказ за подвига на съветските хора
в борбата с безжалостната природа, за техните сполуки
и несполуки, тревоги и радости. И, най-сетне, за онези,
които с цената на живота си заплатиха откритията по
картата на нашата Родина.
Като материал за тази книга послужиха моите
лични дневници, впечатленията и спомените на моите
спътници — героите на повествованието. Когато
описвах събитията, аз се стараех да изобразя правдиво
обстановката и условията на работата ни. Не беше
необходимо да фантазирам, да измислям ситуации
— действителността беше твърде много наситена със
събития.
Всички нас, участниците в похода, ни свързваше
голяма човешка дружба. В тежки минути, когато
хората се оказваха пред лицето на смъртта и сякаш не
оставаше надежда за спасение, всеки мислеше не за
себе си, а за своя дълг пред другарите и може би само
това ни помогна, макар и с големи жертви, да постигнем
успехи.
„Смъртта ще ме почака” е книга и за суровата
природа на Охотското крайбрежие, и за обитателите
й. В походите никога не съм се разделял с пушката.
Колкото и да е странно, в мен ловецът живееше дружно
с търпеливия естествоизпитател. Много наблюдавах
живота на животните и птиците.
Книгата „Смъртта ще ме почака” е посветена на
много сложния, труден живот на безпризорния Трофим,
възпитаник на експедицията, участник в много походи.
Макар и написана като самостоятелно произведение,
настоящата книга е продължение на повестта „По пътя
на изпитанията”.
Повестта започва така:
„Не минаха и два месеца, откакто се върнахме
от пос ледната експедиция и се приобщихме към
културата, а вече се уморихме от безгрижния градски
живот, от граф иците, от вечното спокойствие на
града.
Вечер у дома се събираха геодезисти, хора
с неспокойна професия, и тогава все по-често и
по-често възникваха опасни разговори за лагерни
огньове, за планини, за пох оди. Мечтата ни
отнасяше към безграничните простори н