Бяха снизходителни и добри пазачите, хората се чувстваха леки без галоши и вървяха с кухи вафли във уста. Футболните зрители биеха играчите, не че тез последните бяха толкоз лоши, а защото, тъй на, просто пролетта …
Само ний се чувствахме, сякаш беше есен. Бяхме си дотегнали, казано накратко. Краят беше близък и бе сто на сто. Хороскоп извадихме, но не беше весел, ядохме бонбони, но не беше сладко, искахме да седнем – нямаше место.
После на чорапа й бримка се изнищи. Детската градина беше пълна с крясъци. Хвръкна в стратосферата изтърван балон. След това аз стрелях на едно стрелбище, три железни тигъра паднаха със трясъци и получих премия цял одеколон.
Дъх водеколонен, тъжен и далечен, дъх от любовта ни, от мечтите мирис, на тавана носиш ти спомен оттогаз! „ Панта рей! – си казвам аз. – Всичко веч протече, есента е тъжна и там долу свири като бормашина оня глупав джаз!“
5. Тъй както го рисуват по картините, небето беше бледо над комините и празен беше празничният ден; и ние се погледнахме печално, и влязохме във киното квартално, където даваха „ О, ти мой блен!“.
О, ти мой блян със пожарогасители, о, зрители със външности съмнителни, афиши с отлетяло вече „ Днес“.
395