люшкаха се кожените дръжки във трамваите,
никнеха и вехнеха горските треви,
а пък ний се срещахме в слънце и във дъжд и
сменяхме си дрехите, сменяхме си стаите
и веднъж усетихме: нещо не върви!
Празни бяха срещите, глупави – алеите,
стаята ми – хладна, пастите – безвкусни,
и дори ядосващи – стенните рога;
и по жици вече бягаха тролеите,
и сънувах вече други, чужди устни,
а по твойте устни лепнеше тъга.
3.
Неделята е тъжен ден за хора,
усещащи един от друг умора,
държещи се един за друг едва.
В една неделя срещнахме се двама.
„Не закъснявай!“ – бях й казал. „Няма!“
И дойде в три без четвърт вместо в два.
И тръгнахме по улиците стари
по пролетните сухи тротоари,
извити без начало и без край.
Вървяхме все по същите маршрути
със същи спирки, в същи брой минути
като квартален остарял трамвай.
До днеска още къщите аз помня:
най-първо беше надписът огромния
с показващ пръст „Бръснарница Багдад“;
след туй гаражът, малката градина
и железарят, с ключ от ламарина,
и киното, и въглищният склад.
И ний вървяхме и не си говорехме,
каквото да говорехме и сторехме,
говорено и сторено бе веч;
познавахме си шапките, костюмите,
393